АФП: За френските министри оставката е почти невъзможна

Трябва ли един министър да подава оставка, когато работата на неговата администрация е поставена под въпрос? Във Франция – обикновено не. На други места – често пъти да.

Случаят с убийството на ученичката Лиана във Франция и призивите за оставка на френския министър на правосъдието Жералд Дарманен отново извадиха на преден план тази френска особеност.

Министърът е подложен на остри критики след смъртта на 11-годишното момиче, която разкри сериозни проблеми в съдебната система. Основният заподозрян по случая – Жером Б., е бил обект на множество жалби и сигнали преди трагедията.

Въпреки че Дарманен се извини, засега той изключи да подаде оставка. „Понякога съм предлагал оставката си на президента на републиката, когато съм смятал, че отговорността е моя“, каза той в понеделник. Така той следва една неписана френска политическа традиция.

„Във Франция не съществува тази традиция министърът да носи лична политическа отговорност заради проблеми в подопечната му администрация“, отбелязва конституционалистът Бертран Матийо.

Дарманен вече беше призован да подаде оставка като министър на вътрешните работи след хаоса около финала на Шампионската лига на парижкия стадион „Стад дьо Франс“ през 2022 г. Тогава той остана на поста си.

Един от най-известните примери е този на Жан-Франсоа Матеи, министър на здравеопазването, обвиняван за начина, по който френските здравни власти управляваха кризата, причинена от безпрецедентна гореща вълна през 2003 г., довела до близо 15 000 смъртни случая в страната. Оставката му бе поискана, но той остана на поста. „Никога не съм имал усещането, че съм извършил грешка“, каза по-късно Матеи пред парламентарна разследваща комисия. По ирония на съдбата именно Матеи преди това настояваше за оставки на министри заради скандала със заразената кръв във Франция през 90-те години на миналия век. По онова време Матеи беше опозиционен депутат.

Във Франция оставките на министри обикновено се подават, когато става дума за лична вина на министъра.

Примери са оставката на бившия министър за бюджетните въпроси Жером Каюзак, принуден да напусне заради скандал с тайна негова банкова сметка в Швецария  и на министъра на екологичния преход Франсоа дьо Рюжи, оттеглил се от поста след скандал с луксозни вечери.

В други страни, например в скандинавските държави или в Обединеното кралство, много по-често се прилага т.нар. „наказателна оставка“ или „символична оставка“, както я нарича историкът Жан Гариг.

В Белгия министърът на правосъдието Винсент Ван Куикенборн подаде оставка през 2023 г. след терористична атака в Брюксел.

В същата година в Испания оставка подаде държавен секретар след скандал с поръчка на влакове, които не бяха подходящи за местната железопътна инфраструктура.

Във Франция решението да се подаде оставка заради грешки, допуснати от подчинени, зависи от „съвестта“ на министъра, подчертава Бертран Матийо.

Призивите за оставка на Дарманен, идващи от политически опоненти както от радикалната левица, така и от крайната десница, често се обосновават с това, че става дума за въпрос на чест и на достойнство.

Бившият премиер Доминик дьо Вилпен предупреди да не се търси прекалено бързо „виновен“, защото това може да скрие по-дълбоките проблеми, довели до трагедията.

Историкът Жан Гариг смята, че оставката може да се превърне в решение, взето под натиска на популизма, при който бързо се набеждава някой за виновен.

Бивш френски министър, чието име не се споменава, също е скептичен: „Ако Дарманен си тръгне от поста, какво ще се промени? Просто ще имате жертвен агнец до следващия Дарманен.“

Той добавя, че дори ако Дарманен все пак беше решил да напусне поста си, то той можеше да бъде набеден, че е страхливец и че неговата оставка прикрива по-широка административна вина.

Вместо оставки с гръм и трясък, френската политическа традиция предпочита по-тихото отстраняване при следващи промени в състава на кабинета. Но липсата на оставка не означава забрава. Министър, който е бил на поста по време на тежка криза, остава свързан с нея в обществената памет. Това често бележи края на политическата му кариера, дори със закъснение. Жан-Франсоа Матеи например беше отстранен през 2004 г. и след това никога не зае политически постове.